Театър
Театърът (от гръцкиθέατρον – място за зрелища) е вид сценично изкуство, което се състои от изиграване на сценарии или истории пред публика, при което се използва съчетание от реч, жестове, музика, танц, звук и зрелище. В допълнение към стандартния разказвателен диалог, театърът може да се види под формата на опера, балет, мимика, кабуки, китайска опера, куклен театър и пантомима. В основата на драматичното действие стои конфликт, чието разрешение или неразрешение провокира размисъл. Целта на театъра е да предизвика у зрителите катарзис. Като всяко изкуство, той представлява покана за разговор — елемент от един безкраен диалог.
Видове театър:
Форум театър е театрална техника, която се занимава с проблемите на човешкото общуване и най-вече проблема за властта в нейните най-разнообразни форми. Пътят на развитието му може да бъде проследен в книгите на неговия родоначалник Аугусто Боал „Игри за актьори и неактьори”, „Театърът на потиснатите”, „Дъга на желанията”, „Законодателен театър” и други.
Този вид театър прави пропусклива границата между актьори и зрители. Обучените в метода актьори и водещ /жокер/ правят така, че публиката да се ангажира с представения проблем до такава степен, че да поиска да се намеси в ситуацията, за да я промени. На практика зрителят е свободен да влиза без задръжки в различни роли – и на потиснатия, и на потисника – което отваря вратата към Другия, най-прекия път да се разбере света.
Invisible theater накратко представлява изиграна ситуация някъде в общественото пространство (на улицата, в мола, в градския транспорт и т.н.), в която наблюдаващите, т.е. гражданите, не разбират че това е нагласено и го приемат за реално случваща се ситуация. Всичко това се прави с цел да се представи на обществото в по-ясна степен определен социален проблем и да се провокира размисъл върху проблема. Все пак първата стъпка, за да се реши един проблем е да признаем на самите себе си, че той е там.
Invisible theater предава топката на обществото, за да могат хората да осъзнаят случващото се. В повечето случаи обсъжданите проблеми бяха дискриминацията, ксенофобията, расизма и изобщо всякакъв вид физически или психологически тормоз над определена група хора или индивидуален представител. Такива хора са емигранти, хомосексуалисти, инвалиди, просяци, наркомани и се стига чак до четирдесетгодишни неомъжени жени или пенсионери.
Пантомима (от гръцки παντόμῑμος пантомимос — подражаващ на всичко) е театрално представление, в което художественият образ се изгражда без думи — с мимика, жестове и ритмични движения. Мимовете обикновено имат бял грим на лицето и бели ръкавици.
Като вид театрално изкуство пантомимата съществува от древни времена. В Древен Рим например тя е представлявала солов драматичен танц с митологичен сюжет.
Едни от най-известните мимове са Марсел Марсо и Жан-Луи Баро от Франция. Към мимовете може да бъде причислен дори Чарли Чаплин.
Playback театъра произлиза от наименованието на английски „да изиграеш отново”. Той е създаден през 1975г., в САЩ от Джонатан Фокс и Джо Салас. Това е импровизационен театър, базиран на личните истории на хората от публиката. Той има структура, форма и ритъм, но няма сценарии. Актьорите използват умението си да слушат, да вникнат в преживяванията на другите и да бъдат креативни, за да „върнат обратно” разказаните истории. На живо и спонтанно се изпълнява и музиката към тях. Плейбек театъра дава възможност на всеки да избере ролята си- дали ще е участник, главен герой или зрител.
Театър на сенките е наричан „най-ранното екранно шоу”. Преди 1500 години в Китай внезапна смърт отнела любимата съпруга на императора и той потънал в дълбока тъга. Затова неговите придворни измислили как да върнат радостта му, макар и за малко. Нарисували профила на починалата императрица на парче плат, оцветили го и прикрепили тънки пръчици към ръцете и краката. Вечерта силуетът бил представен пред императора. На екрана от бяло платно, зад което били поставени запалени свещи, се появил силуетът на любимата съпруга. Не само се появила, но и се движила. Имераторът видял любимия образ, развълнувал се, но и много се впечатлил. Вероятно идеята е била успешна, защото театърът на сенките съществува и до днес.
Най-архаичната форма на този вид театър представлявала игра на сенки, произлизащи от жестовете на ръцете. После тънките полупрозрачни силуети започнали да се изрязват от кожа, куклите да се управляват с пръчици и накрая се появили и различните типажи. Докато сенките минавали по екрана, зрителите чували историята на това, което се случвало. Основните теми на действията и събитията в спектаклите обикновено се черпели от популярни романи, приказки, легенди и народни песни, които са интересни и разбираеми за всички.
ТЕАТЪР НА СЕТИВНИЯ ЛАБИРИНТ “С навлизането в сетивния Лабиринт външният свят изчезва…Изминаваш 100, 200 или 300 крачки най-много, но те променят тотално усещането ти за тук, сега, преди, тогава, аз, другите…Ставаш герой на легенда или приказка, която съществува само за теб, провиждаш “невидимото за очите”, намираш отговори на въпроси, които отдавна чакат… На изхода Лабиринтът e вече част от теб.”
Същността на Театъра на сетивния Лабиринт се намира в пространството на съкровеното и затова трудно се предава с думи. Само личното преживяване може да ви разкрие тази същност.
И все пак Театър на сетивния Лабиринт е:
Интерактивен артистичен процес, водещ до създаването на представление, силно свързано със специфичния контекст на мястото, където се случва /site specific performance/;
Пърформанс, в който ролите на «публика» и «артисти» се смесват и те се превръщат в съ-творци на едно уникално и неповторимо представление;
Едновременно древен и съвременен ритуал, при който посетителите преминават един след друг през инсталация – лабиринт, наситена с необичайни сетивни провокации /слухови, осезателни, обонятелни, визуални, вкусови/;
Лично пътуване в неизвестното, в тъмното, в мига “тук и сега”, при което с всяка следваща крачка се доближаваме до срещата с вътрешното си Аз, с Другия, с Вселената…
Театърът на сетивата е донесен в Европа от колумбийския антрополог Енрике Варгас ( Teatro de los Sentidos ) в края на миналия век. В България Театърът на сетивния Лабиринт е представен за първи път през 2006 г. от уелския режисьор и изследовател Юън Бриок ( Theatr Cynefin ) – пряк ученик на Енрике Варгас. Благодарение на сътрудничеството между него и сдружение “БИВЕДА” се организират серия от творчески семинари и уъркшопи, в които първата група от български артисти е обучена в метода на сетивния театър. Днес, ядрото на тази група (Театър на сетивата София) е част от Европейската мрежа за контекстуално ориентирани изкуства – The Republic of the Imagination, и има зад гърба си реализирани редица представления и социално-артистични проекти.
Психодрамата е метод на психотерапия, създаден от Джейкъб Морено. В този подход се използват техники от драмата, чрез които клиентът изиграва минали, сегашни или очаквани житейски ситуации и роли, опитвайки се да ги разбере по-пълно и да постигне катарзис. Изиграват се или се преиграват значими събития, за да се помогне на хората да разпознават и изживяват скрити чувства, потискани до този момент, да съумеят да ги изразяват пълно и свободно и да се насърчи изпробването на ново и по-ефективно поведение. Морено твърдо, вярва, че изиграването на проблемите има по-голяма терапевтична стойност, отколкото ако просто се говори за тях. Неговите техники насърчават действието, междуличностното взаимодействие и срещите, изразяването на чувствата в настоящия момент и проверката на реалността. Срещата се извършва в контекста „тук и сега“, независимо дали изиграването се отнася до минало или очаквано събитие. Според Морено спонтанността и творчеството са основни характеристики на здравата и жизнена личност. Психодраматичният метод има пет основни компонента: сцена, водещ, протагонист, помощник, Азове и публика. Психодраматичният процес има три фази:
- Фаза на загряването;
- Фаза на действието;
- Фаза на дискусията.
Морено е описал необходимостта от период на загряване, предназначен да подготви участниците за изживяването. Груповият лидер играе ключова роля за постигането на тази готовност и на мотивацията, необходима за работа върху засягащи личността теми от действителността. По време на тази фаза участниците трябва да почувстват сигурност, че средата, в която работят, е безопасна и трябва да се изгради климат на доверие. Техниките за постигането на загряване са по-малко важни от неговата цел — всичко, което води до увеличаване на доверието в групата, е полезно средство в тази начална фаза. Фазата на действието се състои от изиграването и преработването на минала или сегашна ситуация или на очаквано събитие. Водещият използва различни драматични техники, направлявайки протагониста в изследването на нова територия и получаването на ново разбиране, без да го пренатоварва. След изиграването и постигането на катарзис и прозрение действието може да завърши. Следва третата фаза на психодрамата — споделянето, дискусията, последействието, която се заключава в опита да се интегрира и осмисли току-що преживяното. Останалите от групата се приканват да споделят собствени наблюдения, съобщавайки как сесията е въздействала върху тях. Във фазата на действието се използват различни техники, които не са самоцелни, а са насочени към спонтанното изразяване на чувства. Водещите могат да разчитат на някои от стандартните психодраматични техники или да изобретят свои собствени. Някои от стандартните техники са: размяна на ролите, дублиране, множествено дублиране, огледало, магически магазин, проекцията в бъдещето и работата със сънища.